Обединявам разказите за двете недели, 11-ти и 18-ти август, защото и двата дни се случи почти едно и също нещо: нашите домакини Чес и Керъл ни водиха по местните неделни битаци – хем и те да си напазаруват някакви неща по-евтино, хем и ние да позяпаме шарен свят. С една дума ако трябва да обобщя: битаците на Кейптаун са досущ като нашите и добре, че тук-там се мярка южноафриканското знаме и се веят торби „I ❤ CAPETOWN“, че да мога да доказвам, че снимките, които следват, са правени тук. :-)

Помежду двете недели мина една от най-досадните седмици в живота ми: стояхме затворени през голяма част от времето, докато вън по цял ден валеше студен проливен (и противен) дъжд. Освен че се намръзнахме и не можехме да се перем, защото нищо не съхнеше, почти нищо няма друго достойно за отбелязване.

Та единият битпазар, на който бяхме и миналата седмица, и днес, се провежда всяка слънчева неделя край предградието Мюзенберг, разположено на около 30 км от Кейптаун на брега на Фолс Бей – заливът между нос Добра надежда и нос Прингъл.

От там имах за вземане и печатче в книжката с печати от Кейптаун и региона. Понеже в момента тук е зима и не е силен сезон, туристическият информационен център в Мюзенберг беше затворен, но склоних да ми сложат печатче в аптеката отсреща. Вярно, пише „аптека“, ама пише и „Мюзенберг“, т.е. доказателството, че съм била тук, е налице.

На битака на Мюзенберг има от всичко и по много; естествено и тук е наводнено от китайското производство, но има и изключения. Гащи и чорапи, умивалници и кранове за чешми, сурово и пушено месо, чинии и чаши ширпотреба, чантички и калъфи за телефони, летни рокли и зимни шалове, витамини и козметика, мякащи и джафкащи играчки на батерии, щори и завеси, гумени джапанки и шнорхели, сладка и лютеници домашно производство, стари книги и списания, ръждясали инструменти и дискове за циркуляри, симпатични украшения и отвратителни финтифлюшки.

На едно място могат да се видят любители-геометри и нереализирани корифеи на телевизионната реклама, вещо демонстриращи уменията си да съсипват плодове и зеленчуци, превръщайки ги в звездовидни додекаедри и прочее многостени.

Някои неща, като стайните декорации и бижутата са си типично местни (и много чаровни).

Както и малките резбовани фигурки за късмет.

След като направих горната снимка, продавачката – два метра снажна африканка, ме попита така ли смятам да я карам – само да снимам, без да купувам и да спонсорирам тукашните занаяти. Понеже вече така и така бях хвърлила око на един гердан от хартиени мъниста, а и респектирана от външния ѝ вид, реших да не споря и след кратък и взаимноудовлетворителен пазарлък стигнахме до цена 60 ранда за два гердана.

Между другото, тук е мястото да дам един съвет към следващите пътешественици: сложете си в багажа малко и спирт и памук, няма да ви натежат. Когато се прибрахме вкъщи, преди да сложа герданите на врата си, реших малко да ги дезинфекцирам. Колкото и да е малко, обаче, има значение.

Някои неща изглеждат познати, но всъщност не съвсем. Например този буркан с нещо, което бих се заклела, че е мазна едросмляна лютеница. Оказа се сладко от много неща: портокали, кайсии, смокини (от онези, които чух правилно и запомних).

А това приличаше на пестил; и почти пестил се и оказа: „конфет“ от сварени в много захар динени кори. Това трябва да се опита някой път и вкъщи в България.

Тук продават и едни неща, подвеждащо наречени „кисели смокини“ (sour figs). Първо, че плодът нямат нищо общо със смокините, освен може би мъничките кръгли семчици в средата, които досущ като смокинените семчици пукат между зъбите. Вкусът им обаче е толкова далеч от този на смокините колкото изобщо може да бъде: остър и толкова кисело-солен, че наистина не мога да преценя повече кисел или повече солен. Направо не вярвам, че нещо расло на клон може да бъде толкова, ама толкова солено. Продават го в сушен вид и като „конфитюр“.

Десет минути по-късно не знам защо продължавам да упорствам и гриза това нещо; очевидно по-добро от това няма да стане.

Впоследствие виждаме как изглежда и самото растение.

Определено, не само плодът, но и самото растение няма нищо общо със смокините.

Сред уникалните артикули, каквито може би няма да видите на български битак, са козите копита; дават ги на кучетата да си играят с тях и да си острят зъбите.

Непознати по нашите ширини са и резбованите и боядисани щраусови яйца.

Има и неща, които няма как да бъдат намерени дори и на такъв разнороден битак като този в Мюзенберг. Например, дори и на сергийката с музика няма да намерите южноафрикански хеви метъл.

Някои неща в продажба тук са просто невъобразими, неизразими боклуци. Като този Манекен Пис, който служи за дозатор за алкохол (предполагам, че така се превежда „liquor dispenser“).

Натъкнахме се на случка, каквато май не се наблюдава много често, поне според нашия домакин Честлин: полицейска хайка, от която пострадаха продавачите на една сергия с дрехи. На спортните екипи имало фалшиви надписи и лога на Adidas, Nike, Puma. От полицията в един момент ме предупредиха да не снимам.

Не знам защо цялата строгост на закона обаче не се прилага и спрямо крадците на велосипедни волани.

Вторият битпазар, на който ни заведоха само на 18-ти, се намира в предградието Милнъртън, близо до крайбрежието на залива Тейбъл бей, на север от града. Къде да паркираме ни упъти един служител от „топ сигурността“.

Този битак е малко по-различен, по-тясно специализиран в използвани вещи и антикварни рядкости. Или просто откровени, неизползваеми боклуци, обрани я от собствените, я от чужди мазета и тавани.

Тази дрънчалка (не знам как се наричат на български „wind chimes“) ми хареса, интересна хрумка с вилиците и лъжиците.

Мони се засича с двама българи на едно място. Единият е моряк, плава под английски флаг, в Кейптаун ще бъде още една седмица. Другият е тук емигрант от години, произвежда българско сирене и млечни продукти под марката „Васко Чийз“, осведомява ни, че „Нова телевизия“ е снимала филм за него, възможно ли е да не сме го чували. Явно е възможно.

За моя голяма изненада засичам тук да е разпънал сергийка и един герой от епизод 7 „Из махалата“ – собственикът на папагалката Стейси от Гуудууд. Тук той продаваше само няколко фотографии в рамка – на първия випуск индийски възпитаници на не-знам-какво-си и от този сорт. Съвсем чистосърдечно си мисля, че този човек просто си губи времето тук, като очаква клиентела, поне да беше довел папагалите си за атракция.

За финал, малко снимки от Мюзенберг от първото ни ходене там. Чес и Керъл ни заведоха тогава и до плажната ивица. Тази редица от шарени къщички се оказва някаква голяма местна забележителност, на всички изгледи и пощенски картички от Мюзенбург я има.

За мен забележителност се оказва и това, че тук в диво състояние расте калия, която – доколкото ми е известно, е скъпичко сватбено цвете при нас. Расте край пътя, в сметището.

И така с шарения Мюзенбург. Сигурно следващата неделя Чес и Керъл пак ще ни довлекат тук. Тогава обаче мисля да помоля да ме оставят в центъра и да разгледам старинните къщи от 18-ти век. Мисля, че засега се нагледах на битаци. :-)