Дяволски много работа ми се е събрала, закъснявам вече по няколко крайни срока, но тази вечер избирам да зарежа всичко, за да напиша няколко думи за страхотното ми преживяване, което трае вече трети ден. И то, като повечето ми страхотни преживявания, е свързано с Уикипедия. :-)

Вече от няколко дни виртуално вървя по стъпките на моя дядо, който през пролетта на 1981 година си направил разходка из малките бургаски улички и снимал старите къщи с тяхната неповторима архитектура и дух. Докато бил председател на Окръжния комитет за изкуство и култура, той бил радетел за опазването на тези така характерни за старата част на Бургас сгради. След смъртта му немалко от тях са били разрушени. Някои от сниманите постройки днес може би вече дори не съществуват и само чезнещият спомен за тях присъства върху тези случайно — или нарочно — заснети на тези черно-бели кадри.

Всичко започна преди няколко години, когато намерих няколко купчини снимки в архива на дядо. Освен от Бургас, имаше фотографии и от Париж, също от 1981-ва. Всичките ги е проявявал сам, у дома. Спомням си как през 2008 година прекарах няколко дни само в това да сканирам тези архивни снимки и да ги качвам в Уикипедия. Не знаех почти нищо за сниманите места и обекти, затова и всичките снимки са кръстени с поредни номера — редът, в който след толкова много години ги открих.

Помня, че когато качих парижкия архив, плахо писах на френската уикиобщност с молба да го прегледат и ако могат да разпознаят някои от местата, обходени от моя дядо, да допълват описанието към снимките. Нямах почти никакви очаквания, за доста от изгледите бях сигурна, че 30 години по-късно са се променили до неузнаваемост. А и понеже отправих молбата си на английски, не бях сигурна дали изобщо някой французин ще си направи труда да я прочете.

Затова и не мога да забравя еуфорията, която изпитах, когато една седмица след апела ми половината от тези кадри бяха разпознати… а още седмица — вече почти всичките… А после в продължение на месеци доброволци ходеха и повтаряха тези кадри от същите местоположения, добавяха GPS координати, създаваха по-дълбоки категории, допълваха статии с тези снимки, слагаха препратки и шаблони. Е, някои от снимките изтриха, заради строгото законодателство във Франция, защитаващо авторските права на архитектите. Дори и това не можа да ме натъжи. А най-щастлива ме правеха благодарностите, които много парижани тогава ми отправиха за това, че съм споделила тези 160 снимки от Париж… Париж, какъвто — също като дядо ми — и те някога са виждали, или какъвто — също като мен — и те не бяха виждали никога.

Днес — пет години по-късно — същото това чувство на еуфория изпитвам и заради снимките от бургаския архив.

Къщата на ъгъла на ул. „Републиканска“ и ул. „Стефан Караджа“ през 1981 г. Съществува и до днес.
Тодор Атанасов | http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Burgas-in-1981-10.jpg

През тези няколко години снимките от Бургас стояха недокоснати — нямах към кого в Уикипедия да се обърна за помощ в разпознаването на тези изгледи, дори бях забравила за тях. Докато преди десетина дни на беседата ми в Уикипедия не ме поканиха да се присъединя към Фейсбук групата „Старият Бургас“ и да споделя и там тези снимки. Не подозирах колко много емоции ме очакват там. Вече три дни качвам там по една снимка на ден и почти веднага членове на групата разпознават кадрите — с улици, с номера, с пресечки, с някогашни обитатели, с историите им… Някои хора повтарят снимките от същите места, от които и дядо ми ги е снимал преди толкова години. Когато разпознаем всички снимки от архива, аз също ще мина по стъпките му и ще снимам тази кадри… и, не, не цветно… черно-бяло, като него, той е бил график…

Вълнувам се, пак ми е еуфорично, но ме обзема и тъга. Преди и сега. Дядо и аз. Та аз дори не съм го и познавала; била съм на три и половина, когато е починал. От него си спомням смътно само едно: как ме учи да се мръщя. Безценно умение, но… о, как не стига само то за цял един живот. На колко много неща още е трябвало да ме научи: да рисувам… да свиря на китара… да карам мотор… и да се боксирам! И да отстоявам себе си. Моят дядо. Понякога си мисля… колко много неща в живота ми са можели да бъдат по-различни, по-добри, ако не е бил починал толкова ненавреме.

А понякога се улавям, че дори и този едничък, и толкова свиден спомен, как сме свели глави един към друг и се гледаме строго изпод вежди, дори и в него не съм сигурна, сякаш ми е спомен „назаем“. Чувала съм да ми го разказват през смях толкова много пъти в живота ми. Като многократно извадена снимка от лента, която вече избелява и се разпада на прах… и вече не знам колко от този спомен е и мой.