Consolation for Tamar
on the occasion of her breaking
an ancient pot
You know I am no archeologist, Tamar,
And that to me it is all one dust or another.
Still, it must mean something to survive the weather
Of the Ages—earthquake, flood, and war—
Only to shatter in your very hands.
Perhaps it was gravity, or maybe fated—
Although I wonder if it had not waited
Those years in drawers, aeons in distant lands,
And in your fingers’ music, just a little
Was emboldened by your blood, and so forgot
That it was not a rosebud, but a pot,
And, trying to unfold for you, was brittle. |
Утешение за Тамар
по повод на това, че строшила
едно старинно гърне
Ти знаеш че не съм археолог, Тамар,
За мен е само шепа прах. Обаче
Все нещо трябвало е и да значи
Да устои с години трусове, войни, порой, пожар –
И всичко само да се счупи точно в твоята ръка.
Дали от гравитация, или от провидение –
Макар че чудя се какво било е и това търпение –
Години по долапите, епохи – във пръстта,
Докато чуло музика във пръстите ти, и кръвта ти
Кураж му вляла, то забравило, че не е
Напъпил розов цвят, ами гърне, и
За теб опитало да цъфне в крехкостта си. |
