Кейптаун: Ден 21. Пингвиниии!

Да спра да пиша тук в края на август имаше няколко причини, нито една от които – разбира се – уважителна. Преместих се от първото си жилище във второ, където стоях две седмици и за цялото това време нямах никакъв интернет (освен някакъв съседски уайфай, на две от пет деления, който можех да ловя само застанала на един крак, като действието се развиваше обикновено във вятър и/или дъжд). Нетът и в Института беше безобразно слаб: твърде много маймуни на клона. Рязко беше нараснало и количеството работа по научния проект, по който бяхме пристигнали в ЮАР, и вече нямаше никакво време за митлосване насам-натам. За началото на септември беше насрочена заключителна конференция по проекта и доста дейно се включих в организацията. С тази конференция обаче нищо не се случваше навреме, в резултат на което доста работа оставаше да бъде отмятана по нощите. Така критично много намаляха както времето за писане в блога, така и впечатленията, а в крайна сметка – и желанието. Дъждовното време също допринесе с каквото можа.
В месеците след връщането в София пък ме заля висока приливна вълна от: лекции, упражнения, доклади за конференции, отчети на проекти, годишни отчети, атестация, организиране на конференция, издателска дейност – накратко, една постоянна лудница. И едно постоянно търсене и намиране на оправдания да не си допиша скромния африкански пътепис.
Но сега, след това кратко, хм ;-)  прекъсване, продължавам с историите от Кейптаун.

И така, от доста време за цел на посещение си бяхме набелязали крайбрежното градче Саймънс Таун с неговото естествено местообиталище на африкански пингвини. (Пингвиниии! обожавам пингвините!) Това е и най-южната точка на Западния полуостров, която може да се достигне с влак: на 30-40 километра от Кайптаун; още толкова, но само по асфалт, е до носовете Добра надежда и Кейп Пойнт. Пътуването до Саймънс с автомобил със сигурност е по-комфортно и бързо, но с влак по тази отсечка – във втората ѝ половина, след Мюзенберг – е едно абсолютно еуфорично и недостъпно с никакъв друг транспорт изживяване.

24 август, събота. Пътуването ни се получи голямо приключение, макар и да не видяхме кой знае колко от пингвинската колония. За начало, трябваше да тръгнем към 10 и половина сутринта, а тръгнахме към един следобяд. Предната седмица в къщата на Керъл и Чес се беше появил и четвърти наемател, бразилецът Фабиано, който посещаваше Кейптаун за втори път. Той щеше да ни води – Мони, Велин и мен, но първата му работа за деня беше малко да покара колело – от Бразилия си беше донесъл (безплатно?!) и велосипеда, и му беше голям мерак да поджитка в слънчевата съботна сутрин. Уговорката на четирима ни беше, че след като се върне към 10, ще си вземе душ и ще потегляме към пингвините.

Към 10:30 Фабиано се обади притеснен, че нещо е станало с предната гума на колелото му, раздрънкала се и почнала да бие във всички посоки. А той самият се обаждал на около 50 км от къщи. Два часа по-късно вече се беше прибрал – намерил беше добър човек с бус да го качи и докара, но въпросът какво ще правим през остатъка от деня стоеше. След още известно размишление решихме все пак да пробваме да стигнем до Саймънс Таун – слънчевите сухи дни през август в Кейптаун в никакъв случай не са за пропускане.

За пътуването с влак нашите домакини Чес и Керъл многократно ни бяха предупрежданали колко е опасно, колко е рисковано, колко е такова и онакова. Абе, влак като влак, определено не от най-чистите и спретнати, но и нищо чак толкова скандализиращо. Не биха могли да ме впечатлят налепените обяви на шарлатани, обещаващи „get back your lost lover, same day results“, но ето този младеж, подрънкващ джазче на китарката си определено ме грабна.

_P1360436

В нашия случай пътуването беше просто малко по-дълго от очакваното, тъй като нямаше директна линия към Саймънс, а описахме един V-образен маршрут – първо до централната гара на Кейптаун и едва оттам на влака за Саймънс. Дрънкането напред-назад обаче започна да си струва, след като влакът премина през гетата на Кейп Флатс и стигна до Мюзенберг, откъдето започва да се вие досами разбиващите се в скалите вълни. При малко по-силен вятър и по-широко отворени прозорци като нищо човек може да бъде опръскан или дори залян от вълните.

_P1360442

_P1360451

_P1360456

_P1360464

_P1360482

И ако това не е било достатъчно, ето едно съвсем нагледно доказателство:

_P1360491

На гарата в Саймънс Таун ни посреща забавна табела за забранените оръжия, с които не може да се влиза.

_P1360698

Градчето се вие покрай крайбрежието и невисоката, но стръмно спускаща се планина. Къщите са разположени основно покрай пътя – едно- и двуетажни, със старовремска архитектура и орнаменти; най-вече мотелчета, ресторантчета и магазинчета за сувенири и бижута. Перлите изглежда, че са на особена почит. Има няколко църкви и два музея – на морското дело и исторически, но поради късния час на тръгването ни нямаше и смисъл да се опитваме да ги посетим.

Саймънс Таун, който днес е далечно и малко предградие на Кейптаун, е бил за времето си процъфтяващ град, кръстен на Симон ван дер Стел – първия губернатор на холандската Капска колония, живял в края на 17-ти и началото на 18-ти век. Разположен е по средата на източното крайбрежие на Фолс Бей. За повече от две столетия градът е бил важна морска база и пристанище – първо за британския флот, а впоследствие и за флота на Южна Африка. Въпреки че е закътано местенце, няколкото малки заливчета, на които Саймънс е разположен, са осеяни с големи закръглени блокове от бял гранит, които го правят не особено добър пристан за корабите.

_P1360574 _P1360573

Но пък е отличен пристан за колония африкански пингвини, които според данните са се появили тук през 1985 година, без човешка намеса, като няма сведения преди това да са населявали района. Това е едно от трите места в Африка, които естествено се обитават от пингвини, другите две са близо до градчето Херманъс, на западното крайбрежие на залива и близо до Иглен нос – най-южната точка на африканския континент.

_P1360558

Пингвинската колония се намира в най-южния от заливите на Саймънс, Болдърс бей, на около 2-3 км от гарата и центъра на градчето. Близкото им съжителство с хора – в къщи, разположени само на около 50 метра нагоре по склона, където гнездят, е изненадващо що се отнася до пингвините, но приемано съвсем естествено от страна на хората. Пингвините са голямата, разтапяща сърцето, атракция на Саймънс Таун, целогодишен източник на доходи и, съответно, обект на сериозна и качествена грижа.

Впоследствие научавам, че имало два начина да видиш африканските пингвини тук: безплатно и с билет (на цена около 7-8 лева). Получи се така, че видяхме пингвините безплатно и чак на връщане – поне аз – разбрах за пропуска да си купим билет и да минем по по-дългия маршрут до крайбрежната ивица. Явно в бързането си сме пропуснали входа и сме продължили по изградената от дървени трупи пътека, която опасва само в горния край територията, заделена за пингвините.

_P1360595

Тази пътека не стига до водата и съответно и пингвините, които се виждат по този маршрут, са доста малко; всъщност основно се виждат храсталаци и разположените под тях изкуствените бърлоги, представляващи вкопани в пръстта бетонни делви.

_P1360555

Екземплярите на тази снимка са вече възрастни: високи около 60 cm, с черни гръбчета, бели коремчета напръскани с черни точки и розово около очите. Бебетата на африканските пингвини са обвити с гъст сив пух, който с израстването им постепенно опада.

_P1360656

_P1360566

Отличителната окраска на африканските пингвини е еволюционното им изобретение за защита във водата: белите им коремчета служат за заблуда на гледащите ги отгоре надолу морски хищници (например, акули), а погледнати отгоре надолу от въздуха черните им гръбчета ги правят неразличими за грабливите птици. Розовите на цвят жлези около очите им служат за терморегулация: когато времето стане твърде горещо, към тази част от главата нахлува повече кръв и през тях се охлажда. Съответно и престава да бъде розова, а добива тъмно червена оттенък. Ние виждаме пингвините през август, тоест през зимата, когато и тези жлези следва да са най-бледо розови.

_P1360657

_P1360634

_P1360632

Африканските пингвини тук са свикнали с присъствието на хората и проявяват към тях любопитство и общителност. На моменти обаче *аз* не съм съвсем склонна да проявявам общителност, а претичвам край определени места, здраво стискайки носа си. Ето едно такова място, особено представително, като космодрум за реактивни пингвински дупета.

_P1360658

В края на пътеката стигаме до паркинг. И до забележителната табела, която не може да се прочете на много места по света: „Моля, огледайте се за пингвини под колата си“.

_P1360609

Поглеждаме си часовниците, времето е доста напреднало и имаме шанс само за двата последни влака за деня. Поради отказа на тримата ми подопечни младежи да хванем маршрутка за трите километра от Болдърс Бей до гарата, шансът ни да хванем предпоследния влак бързо се стопява. Поне правим обстоен оглед на магазинчетата в центъра.

_P1360676

Някои от тях са с много симпатични названия.

_P1360679

На магазинче за рамки се зазяпвам във веселите надписи._P1360664

_P1360666

_P1360668

Най-веселото обаче тепърва предстоеше. Качихме се на последния влак от Саймънс към Кейптаун. „Първата класа“, доколкото я имаше на отиване, вече беше разкачена и пратена на депо. По едно време почнаха да се качват весели и твърде шумно изразяващи веселостта си компании и странни типове, от които най-малко странните (но само за мен) бяха първият и единствен метъл и първият и единствен пънкар, които щях да видя за целия си двумесечен престой в ЮАР. Пънкарят беше особено живописен: едно че сам по себе си беше прилично висок, второ, че се беше покатерил на кубинки с около 15-сантиметрови платформи, и трето, че електриково зеленият му гребен се носеше на още 15 сантима над него. Впечатляваща гледка в портретна ориентация.

_P1360721

И в един момент по средата на пътуването влакът спря. По средата между две гари, някъде около Мюзенберг. По средата на нищото. Навън вече беше паднал мрак и наоколо нямаше нищо, гледахме – поне доколкото нещо се виждаше – в нечий заден двор, опасан с тухлен зид и жици, а улица наблизо нямаше. Това не попречи около час по-късно някои хора в съседната мотриса да почнат сами да си отварят вратите и да скачат в тъмното. Нямахме никаква идея какво се случва, защо бяхме спрели и, най-вече, кога щяхме да тръгнем отново. Ние с момчетата имахме допълнителна причина да се притесняваме: от Кейптаун трябваше да хванем втори влак за нашето предградие, Торнтън, по споменатия вече V-образен маршрут.

Около час по-късно шумните веселяци в нашата мотриса престанаха шумно да се майтапят със случващото се, а почнаха също така шумно да се притесняват. Най-гласовитият почна да звъни на полицията, за да съобщи за нашия инцидентен престой, с надеждата и да получи оттам информация какво става, но от другата страна явно чуваха за първи път за произшествието, а крясъците на останалата компания май не им вдъхваше доверие, че историята, която им се разказва, е достоверна. Чак след третия разговор от полицията вече бяха хванали вяра и бяха проверили сигнала. Уклончивият отговор, който дадоха оттам, беше, че май е бил счупен прозорец на влака и в момента се изяснявало кой е виновен.

Още двайсет минути по-късно вече ни беше все едно кой е виновен за прозореца и кога ще тръгнем, понеже вече нямахме почти никакви шансове да си хванем влакчето за Торнтън, а автобуси (както може би съм споменавала вече) към тази част на света не вървят. По едно време най-накрая влакът потегли. Слязохме две гари по-рано, на първата пресечна точка за двете линии, с надежда спестявайки така времето за пътуване в двете посоки да хванем нашето влакче. Но не би.

Докато дойдот да ни приберат с кола нашите хазяи от – както те твърдяха, възможно най-опасната гара на полуострова – Солт Ривър, изкарахме още четиридесетина минути в студа на върха на един мост, до надлеза, свързващ пероните на гарата. Една жена от нашия влак, която подобно на нас беше изгубила шансовете си да се прибере с градския транспорт, се присламчи към нас и се заоглежда за такси. А което е по-забавно, и охранителите на гарата се присламчиха към нас. Казаха ни: вие сте четирима, а ние само двама, при вас е по-сигурно.

_P1360729

Подозирам обаче, че им беше дяволски скучно, а ние, четири окъснели бели чужденчета, им гарантирахме малко приятно разнообразие. Обсъдихме кой откъде е, макар че бяха сигурни само къде се намира родината на Фабиано, докато ние с Мони и Велин се оказахме родом някъде от Азия. В момента, в който разговорът трайно се установи върху темата футбол, аз се запилях из надлеза да снимам сепийки. Тази май излезе най-сполучливата.

_P1360727

Не мога да не спомена към днешна дата, че три седмици по-късно повторихме разходката до Саймънс Таун, но вече с други колеги – Таня, Мария и Христо. И този път влязохме с билет и видяхме много повече от африканските пингвини. Към този момент аз вече имах нова батерия за апарата и направих доста повече и по-хубави снимки, а и ми удариха и печата в книжката с печатчета от Кейптаун и околните забележителности. Този разказ обаче е от Ден 42, а междувременно имам други истории за разказване. :-)

 
Междувременно, не мога да не спомена и още нещо: щастлива съм. Все пак поднових писането в блога, макар и два часа преди края на годината. И макар и със задна дата, доста още неща имам за писане и ще напиша. Това ще ми е и първото официално обещание за 2014 година и понеже е публично, може пък и да успея да си го спазя. :-)

2 мнения по „Кейптаун: Ден 21. Пингвиниии!

  1. dididel

    Пингвините направо са „излязли“ от HAPPY FEET…
    Иначе се вижда по табелите,че хората са предприемчиви… особено към тези с биг буубс ;)
    А пънкарят наистина си е внушителен… SOUTH AFRICA’S PUNK IS REALLY NOT DEAD ! ;)

Вашият отговор на dididel Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *