Събота е и в предварителната ни уговорка с нашите домакини не влиза да ни карат до града. След кратък размисъл какво да се прави и подкупени от хубавото време, с Велин излизаме на пешеходна разходка до квартала, а и да потърсим една зала за тенис на маса в съседния квартал, където Велин би играл, ако условията позволяват.
Като казвам „съседния квартал“ по-скоро трябва да уточня – съседното полусело-полупредградие, докъдето нашите домакини ни уверяваха, че е твъъърде далеч, за да се отиде пеш. Амбицирани сме да проверим. Но първо – разходка но най-близкия супермаркет.
До Pick’n’Pay (от калибъра на нашите Пикадили, Кауфланд и Билла) с кола се отива за десетина минути; заради спирането, за да се ориентираме за посоките и да снимам тук-там, ни отнема около 40 минути. По стандартите на Чес и Керъл толкова време пеш си е направо противопоказно за здравето.
В мола естествено първо се набутвам в книжарницата, в която доминират канцеларските материали и списанията, а книгите основно от типа „подаръчни“ и „за в автобуса“. Все пак става дума за книжарница в мол в отдалечено предградие на Кейптаун, така или иначе нямам високи очаквания.
От секцията с подаръчни книги особено впечатление ми направиха стелажите с библии. Тук библията се продава във всякакви разфасовки, размери и грамажи.
Харесвам си само една книжка: The (Racist’s) Guide to the People of South Africa, която изглежда леко хумористично четиво. Замислям се обаче дали наистина ми се дават 110 ранда (16 лева), може би по-нататък, малко преди заминаването, когато дръпна чертата на оставащите финанси.
В самия супермаркет, вече съм установила, цените са общо взето като в България. Скандализира ме ситуацията с чая: има черен, зелен и ройбос – гордостта на Южна Африка. Аз обаче търся билков чай, намирам единствено мента на Twinings на цена 50 ранда (7.40 лева). Все пак ментовият чай в България е около лев, б(л)ога ми! (Иде ми да си купя едно кило библия.)
Излизаме и почти веднага се лепваме за едно дърво, от което висят изплетени птичи гнезда, под форма на камбани. Входовете им представляват дупка от долния край и са леко издути настрани, където явно е настанено пилешкото домочадие.
Впоследствие разбираме, че това са някакъв вид сипки, но междувременно Велин ме осведомява, че и в България има птици, които правят подобни по форма гнезда. Окей, никога не съм виждала и не знаех за тях. Много съм впечатлена.
Задържаме се повече под това дърво, защото искам да направя видео на влитаща в хралупата птичка, а те, явно стреснати от нашето присъствие, доста дълго време не смеят да приближат. Когато най-сетне се престрашават, от полюляващото се на вятъра гнездо се разнася страховито цвърчене.
Интересно, че на никое дърво оттук до края на булеварда не виждаме подобна гледка; това дърво явно е с нещо специално, за да има само тук повече от 7-8 гнезда на сипки.
Следващото нещо, на което се закачам като репей, е висок храст или ниско дърво с подаващи се над оградата клони. И тук отиват десетина минути снимане изпод разни ъгли и с прецизно фокусиране. Резултатът не е лош, но недоволнича, защото не знам какво точно растение съм снимала.
Връщаме се до обратно нашата улица (Матопо, по името на някакво дърво) и направо изцепваме към спортната зала. Една трета от пътя е в рамките на нашето си предградие, Торнтън. Симпатични едноетажни къщи с дворове, високи дувари и табели „Armed Response“.
Една трета от пътя е по протежението на гаден шумен булевард, на места без тротоари, но пък с Grand West казино.
Последната третина я извървяме в съседното предградие, Гуудууд; противно на името си, няма кой знае колко дървета по пътя ни и улицата има запуснат и неуютен вид. Само снимам, без да коментирам следната обява, лепната на електрически стълб, до кофата за боклук:
Аборт. Бързо, на същия ден. Сигурно и безболезнено. От 300 до 350 ранда (44-52 лева).
Общо взимаме цялото разстояние до спортната зала за малко над час. То самото отиване дотам си е спорт. :-) Вече и аз съм готова да призная, че се чувствам каталясала; но това е и защото вървим почти изцяло по слънце.
В спортната зала става ясно, че тенис на маса се играе само в понеделник и сряда, от пет вечерта нататък. На табелите пише, че залата може да се ползва само от членове, но оставаме с впечатлението, че при нашите обстоятелства (че сме в Кейптаун само за два месеца) ще ни пуснат и така. Ще е интересно да се провери наистина; гризе ме съмнение, че в бивша британска колония е възможно да съществува нещо безплатно.
На връщане с Велин решаваме да импровизираме и вместо по двата катета, да изцепим по хипотенузата. Минаваме по малки сенчести улички, с китни едно- и двуетажни къщички, чисти улички, имената на улиците написани с боя върху бордюра.
Изобщо идилия, разнообразявана само отвреме-навреме от набучени парчета стъкло по оградите.
И докато минаваме край двора на един човек, почиващ си на сянка, виждам папагала на лявото рамо. Ахвам от изненада – за последните няколко дни това е вторият папагал, който виждам на рамото на собственика си, а аз, както е известно, съм папагалолюбиво същество. (За който не следи внимателно блога, първият беше красавицата Рука в Кемпс бей.) През оградата започвам да разпитвам човека, разбирам, че и неговата папагалка от вида голям александър е женска, казва се Стейси, и всъщност получаваме покана да влезем у тях и да видим и останалата менажерия: още три папагала, няколко кучета, врана. Интересна компания.
Денят явно върви на пернати; снимам още една египетска гъска в далечината.
Прибираме се, отнело ни е точно един час; нашите домакини са направо ошашкани, че не само не сме се загубили на отиване, ами не сме се загубили и на връщане. Толкова пъти ни бяха повторили, че и двете разстояния – до супермаркета и до спортната зала – са непосилни за взимане без транспорт, че явно още сутринта, когато тръгнахме така безразсъдно, вече ни бяха отписали. Записахме се обратно. :-)
Това да си взимиш книга или нещо друго,което да ти е спомен от там,наистина трябва да го направиш накрая.
Явно няма да е чай при тези цени, явно няма и да е папагалче,че трудно ще го прекараш до рОдината ;)
Но пък важното е,че на спираш с разходките и с разглеждането.
Кога ще готвите на домакините родно манджаре ?
Опаля, подкарах и видеото с пилетата – кратко, но от сърце :)
О, да, определено ще са книги и албуми с фотографии, каквито не бих и мечтала да мога да направя сама със старото панасониче :) Не знам кога ще им готвим, ама може би е добре да побързаме, че вече има настроения втория месец да живеем някъде другаде…
шшшт,не ги пиши тук нещата,че искате да се местите – нали и те следят блога ти и ще прочетат за какво става въпрос ;)
Тази красота и изящестество англичаните като са я видяли са я нарекли Bottle Brush (може би току що слезли от кораба с пресни спомени за наказание в корабната кухня…) Виж латинското име Callistemon име поне на мен ми звучи като Calisto moon и подхожда много повече на духа на ситуацията, Вася прясно пристигнала от другата страна на земята и изследва местната флора и фауна. :)