Денят 9 август, петък, се очертава да е от приказните и решаваме да повторим Синия тур, но този път да слезем на спирка „Кирстенбош“ и да разгледаме. Съвсем в духа на днешния ден, който е неработен и се отбелязва като официален празник: Денят на жената.

Националната ботаническа градина „Кирстенбош“ (Kirstenbosch) е разположена е на източните склонове на Столовата планина. При откриването на градината през 1913 година е декларирана мисията ѝ да съхрани уникалната флора на страната и за времето си това е първата градина с такава мисия. Над седем хиляди вида се култивират днес тук, в това число много редки и застрашени от изчезване видове. С малки изключения в Кирстенбош се отглеждат само туземни и ендемични видове, което я прави и една от най-характерните и известни ботанически градини в света. Градината е в центъра на защитената територия Кейп Флористик Риджиън, регион на растителното разнообразие на полуострова, който през 2004 година е обявен от ЮНЕСКО за обект на световното наследство.

Цената на билета е съвсем приемлива – 42 ранда (6.30 лева), като хартиената карта с маршрутите в градината се плаща отделно – 4 ранда (60 стотинки). На закупената карта няма отбелязан мащаб и това ме настройва песимистично, че разстоянията между отделните обособени кътове са много по-големи, отколкото се оказват в действителност.

С Мони и Велин решаваме да се разделим и всеки със собствена скорост да разгледа онова, което му е интересно от градината. Ще се чакаме след час и половина, което време още от сега си зная, че ще ми бъде недостатъчно.

На картата има 28 къта с растителни видове и част от тях не ми говорят абсолютно нищо: Vygies, Ericas, Proteas, Restios, Buchus, Fynbos, Vlei. Когато виждам Cycads първосигнално решавам, че е някакво място, където гъмжи от цикади, за които не знам много, но знам че са насекоми, че линеят, че произвеждат гадни стържещи звуци и че пренасят болести. Решавам, че ще заобиколя това местенце на всяка цена.

Първите два пункта на картата ми обаче са практически незаобиколими: основната пътека минава през Градината на изчезващите видове и Градината на уханията. Предполагам, че тъй като тук се води нещо като края на зимата, Градината на уханията не ухае, както може би по време на пролетта или лятото. В Градината на изчезващите видове пък са показани някои от общо 1500-те южноафрикански растения, които са изправени пред реалната опасност в близко бъдеще да изчезнат от естествените си местообитания.

Вече не съм сигурна в коя от двете градини в началото снимах ето това дърво: Calpurnia aurea от семейство Бобови.

Разсейването ми дойде от това, че докато зяпах жълтите цветове на дървото, приличащи ми на досущ на жълта акация, едно неустоимо красиво пиленце долетя и настоя да бъде снимано. Впоследствие успях да открия благодарение на Google Images, че пиленцето се казва Southern Double-collared Sunbird (в мой и неофициален превод: южна двойно-огърличеста нектарница) или на латински Cinnyris chalybeus от семейство Врабчови.

Разноцветното пиле е мъжкото от този вид, а кафявото, както впоследствие установявам, е женското.

Изненадва ме червеникавият цвят на речното дъното на няколко от ручеите, край които преминавам. Причината е в типичната местна растителност фейнбос, която произвежда танини, отлагащи се по дъното.

Да ми каже някой, че това не е снимка на огън?!

Междувременно откривам един от шестстотинте представители на Erica: Erica baueri с нейните бледолилави камбанки.

А ето я и стрелицията – символът на градината Кирстенбош. Едва докато си преглеждам снимките на спокойствие откривам, че съм хванала в кадър някаква бръмбъзалка, настанила се удобно да смуче нектар от цвета.

За някои растения обаче съм пропуснала да снимам табелките и не мога да кажа кои са; при следващо ходене в Кирстенбош, ако има такова, ще проверя.

Междувременно докато се дивя на отделните растения, не пропускам да правя и панорамни снимки на цялата градина.

През цялото време продължавам да държа под око и фауната, наред с флората. Например тази обикновена токачка, която се опита да ми изпроси нещо за хапване, но понеже не можах да ѝ предложа нищо съществено, демонстративно ми обърна гръб.

След минути ми се изясни колко далеч бях от истината за токачките тук. Ето това правиш, когато искаш да примамиш токачка:

Правиш пикник. Така разбрах, че освен ботаническа градина, Кирстенбош е любимо място и за пикници на кейптаунци. Десетки хора се бяха изсипали тук с тази цел днес и, не, не мисля, че ще оставят следи от заниманието си.

Историята на градината Кирстенбош е тясно преплетена със съдбата на британския ботаник Хенри Харолд Пиърсън, който през 1903 година напуска поста си в Кеймбриджкия университет, за да пристигне в британската колония на полуострова. Тук той става професор по ботаника в Южноафриканския колеж, който впоследствие прераства в Университета на Кейптаун. През 1911 година Пиърсън посещава земите наоколо, за да проучи възможността за създаването на ботаническа градина. Две години по-късно е успял да издейства от правителството на Колонията да предостави земята за тази цел заедно с годишна издръжка от хиляда паунда; назначен е за първи директор на градината, но без да получава и паунд за труда си. Земите последно били използвани за овощни градини, но междувременно са силно буренясали и в тях се заселили стада диви прасета. В тези нелеки условия Пиърсън започва огромната си работа по облагородяване на района. През 1916 година, на 46-годишна възраст, се разболява от пневмония и умира. Погребан е в любимата си ботаническа градина и на надгробната му плоча епитафията гласи: „Ако търсиш паметника му, огледай се наоколо“.

Все още под въздействието на тази затрогваща епитафия изведнъж се изправям пред ето това:

Първата ми мисъл е, че става дума за някакъв палмов недорасляк, който все още стига до нивото на очите и може да се види как изглежда отгоре. В момента, в който виждам табелката, обаче, ми се изяснява: това са въпросните Cycads и, както впоследствие разбирам от Уикипедия, на български се наричат отдел Цикасови. А насекомите се пишат с i вместо с y.

„Теметата“ на различните Цикасови изглеждат кое от кое по-различни. Едно с едно еднакво няма:

Encephalartos friderici guilielmi:

Encephalartos altensteinii:

Encephalartos manikensis:

Следващата изненада по пътя се нарича дива гардения (Gardenia thunbergia) и ми се явява в образа на храст с нанизани по клоните сиви яйца, размер L.

Това са плодовете на гарденията, които, както разказва табелката им, не се разпукват, не омекват, не се откъсват от клоните под тежестта си, и изобщо не правят нищо от нещата, които всички други що-годе разумни растителни семена вършат, за да се окажат в почвата и да покълнат. Не, гарденията седи и чака. Чака някой или нещо да я опасе, смели в коремчето си и изходи. Обикновено на помощ се, хм, притичват слоновете, както и бикове и големи антилопи куду. Плодовете с форма на яйце, освен твърди, са и богати на фибри, а самите семчици в тях имат достатъчно здрава обвивка, за да не пострадат при преминаването през храносмилателната система на слоновете. Ще се окаже, че ако нещо вземе, че се случи със слоновете, и гарденията ще изчезне като вид.

Още малко снимки на градината в цялост.

За разлика от гарденията, която е цъфтяла преди половин година, различните видове протеи цъфтят тъкмо сега, през зимата. Една от тях е Leucospermum cordifolium, ето я събрана в пъпка и разцъфтяла.

Друга протея е Leucospermum cuneiforme:

За разнообраие едно Leucadendron sessile:

И най-сетне се озовавам пред т.нар. „царска протея“, Protea cynaroides. Табелки „Това е пътят към царската протея“ видях на няколко места, а и по скупчването на много хора на едно място ми стана категорично ясно, че това е тя. И, да, наистина е царствена.

В края на разходката вече препусках, за да се върна в уречения с Велин и Мони час. Всеки от нас беше стигнал до различно място в градината. Определено още едно идване ще е необходимо, както установих и когато си отбелязах по картата (с оражнево) кои пътеки съм обходила и видях колко още необходени местности са останали.

Сравнително лесно си намерих и къде слагат печатите в Кирстенбош. Още един печат за деня ме чакаше някъде в района на залива Хаут бей. Взехме автобуса и се отправихме натам.

Освен за да си взема печатчето, което се намираше в магазина за сувенири на плажа, използвахме момента да направим късен обяд в „Моряшкия кей“ и да се разходим през времето до следващия автобус по пясъчната ивица. И тук, както и в Кемпс Бей, пясъкът е фин като пудра захар.

Вълните мързеливо припляскват и разрошват белите си перчеми, само колкото да ни угодят като фотографи.

Въпреки че още е рано – няма и 5 часа, слънцето се скрива зад околните хълмове. Напомня, че тук се смрачава много по-рано и е време да се отправяме към града.