8 август, четвъртък. След като вчера дъждът не спря да вали и провали дори и най-скромните ни планове, днес отново започваме и завършваме деня на Уотърфронт: туристическата част от пристанищната зона на Кейптаун. Времето е особено: сутринта започна със силен дъжд, премина в дъждец, изваля се, но над планината и залива продължават още дълго време да се носят облаци. В единия край на планината облаците са най-плътни, а точно натам мислехме да се отправим днес: Ботаническата градина „Кирстенбош“. Това колебание какво ще е времето днес ни преследва през целия ден и затова отлагаме градината за утре, а днес решаваме да си направим разходка по крайбрежния булевард – Променадата, пък докъдето стигнем. И с идеята във всеки момент, когато пак почне да вали, да притичаме някъде на сушина.

За разнообразие този път разходката по Променадата започваме покрай болница „Съмърсет“, към която функционира и Медицинският музей на Кейптаун.

Заобикаляме градския стадион, построен по повод световното първенство по футбол през 2010 година. Между него и игрищата за ръгби и крикет (най-популярните спортове тук, наред и с футбола), има чудесни алеи и паркчета.

Поемаме по Променадата. Вече се движим се успоредно на хълма Сигнал Хил, от другата страна на който е центърът на града. Кварталът тук се нарича Грийн Пойнт (Green Point) и в него има висока концентрация на хотели, пълзящи по стръмното подножие на хълма. Ние обаче основно зяпаме в обратната посока – към залива.

Изглежда сме хванали отлив, защото виждаме крайбрежието различно. Това тук например в първия момент прилича на тинест, разкалян плаж, но всъщност са скали – водата се е дръпнала и ги е оголила.

На нас отливът ни смърди на мърша, но на чайките – явно на миден деликатес.

В края на Тейбъл Бей и Променадата сме: следват заливите Бентри Бей, Клифтън Бийч и Кемпс Бей – нашата крайна дестинация за днес. Между сградите се извисява внушителната Лъвска глава, под която ми се струва, че се намираме постоянно във всяка точка на днешния маршрут.

Преди Бентри Бей обаче забележителността, покрай която минаваме, е Сий Пойнт (Sea Point).

Сий Пойнт е важно от геологическа гледна точка място, което показва как преди 540 милиона години се е получила интрузия на разтопен гранит в по-старата и по-тъмна метаморфозирала седиментна скала от преди 560 милиона години. Въпреки че поначало интрузията била на голяма дълбочина, продължителната ерозия довела до показване на гранита на повърхността и той станал основа, върху която се отлагали по-младите (510 милиона години) седиментни скали от групата на Столовата планина.

Този скален контакт бил от сериозно значение за разбирането на земната геология и за първи път бил описан от британския хирург и естествоизпитател Кларк Ейбъл през 1818 година. През 1836 година Сий Пойнт е посетен и от Чарлз Дарвин по време на прочутото му пътешествие с кораба „Бийгъл“.

След каменния плаж Сондърс Бийч (Saunders Beach)…

…пътят ни прави остър завой…

…кратко, но стръмно изкачване…

… и вече излизаме на основния автомобилен път, който свързва Кейптаун с по-далечните му предградия, намиращи се от другата страна на Сигнал Хил.

Първо минаваме през Бентри Бей (Bantry Bay). Дори и само от разходката по пътя се забелязва, че местността е презастроена, но и така се е намерило място за нов строеж.

Правим последния завой преди Клифтън Бийч (Clifton Beach), който всъщност е не един, а общо 4 плажа.

За тази местност се твърди, че е най-скъпата ивица земя в Южна Африка и тук имотите сменят собствениците си срещу много милиони рандове. Имам чувството, че не видях дори и хотели, а само и единствено богаташки частни вили, пъплещи по почти вертикалния склон, с асансьори, басейни и паркинги по покривите. Лекцията в автобуса по време на Синия тур твърдеше, че паркомясто за един ден в Клифтън Бийч струва колкото малка къща на други места в Южна Африка. Пак там се споменаваше, че първите постройки в богаташкия Клифтън Бийч, по ирония на съдбата, се появили, за да дават първи подслон и здравна помощ на връщащи се войници след Първата световна война.

И все пак, дори и при тези цени на земята тук, се оказва, че има видимо необитаеми вили и пустеещи парцели.

На фона на това охолство, трябва да отбележа и това, което от няколко различнии източници узнахме: че в ЮАР има огромен брой бездомни хора. И да, въпреки че на табелите по Променадата пише, че е забранено да се спи по пейките, гледки като тази не са изключение.

В района на Бентри бей има и по-драстични гледки: на десетки метри над каменния бряг и разбиващите се огромни вълни, бездомници са си направили пещерни жилища в процепи между камъните.

Място, където да ми сложат печата от Клифтън Бийч, обаче така и не намерих. От местните разбрах, че тук до миналата година е имало заведение на плажа, но е затворило врати; може би там е стоял печатът, когато са правили дизайна на книжката. Предположението на един охранител на частен дом, когото попитах, беше, че може би в спасителния пункт на най-популярния Плаж №4 ще намеря въпросния печат. Проблемът само е, че трябва да дойда тук преди 14 часа и пак не е сигурно.

Последната точка от днешния ни пешеходен маршрут е заливът Кемпс бей (Camps Bay). Кемпс Бей също е скъпарско местенце, но разположено не върху скалите, а в долината, образувана от склоновете на Тейбъл Маунтин, Столовата планина.

За разлика от Клифтън бийч, където нямаше дори и ресторант, та бил той и тузарски, в Кемпс Бей поне има няколко ресторанта, пицарии, бирарии и кафенета, разположени покрай пътя. Естествено, и много коли, паркирани пред тях.

Плажът тук изглежда доста чист и пясъкът е бял и мек като брашно. Днес няма почти никой, но при предното ни преминаване от тук с автобуса на Синия тур имаше плажуващи. Нищо, че август е тук най-студеният месец в годината.

Хванахме снимките за някакъв филм; хората си бяха донесли дори изкуствена палма за декор.

Така се запознах и с папагалката Рука – женска синьо-жълта ара, която също явно имаше някаква роля във филма. Рука седи кротичко на рамото на собственичката си и гърлено изграчва „хелоу“, но повече от това не държи да се социализира с мен. Дърпам ръката си навреме преди да ме е ухапала.

В Кемпс Бей също никой нямаше никаква идея къде трябва да отида, за да ми сложат печатчето, но се справих в пощенския клон. След подробни обяснения за какво става дума, служителката се съгласи да ми сложи пощенското клеймо с датата, 2013-08-08. Като цяло обаче, трябва да отбележа, че на повечето места не са виждали и чували тези книжки за печати и се налага доста да се обяснявам какво е това, откъде съм го намерила, какво търся и защо го търся. Когато ми продаваха тази книжка за печати в замъка „Добра надежда“ може би трябваше да ми кажат с какво екзотично занимание се заемам.

Екзотиките за деня не свършват с книжката с печатите. На връщане оставям Мони и Велин да се прибират пеш обратно по същия маршрут. Аз се чувствам направо разкапана: минали сме около десет километра за деня и вече не съм в кондиция да мина още около десет на връщане. Затова след кратък размисъл и един изпуснат автобус от „сигурната“ компания „Златна стрела“, решавам да пробвам нещо, което бяхме изрично предупредени да не си и помисляме: маршрутка.

За маршрутките писах по-подробно в записките от Ден 2 и отвън те действително не изглеждат благонадеждни, но в крайна сметка реших да взема всички предохранителни мерки и да им дам шанс. За разлика от „златните стрели“, които оттук минават на през час, маршрутките постоянно хвърчат и, както споменах вече, няма нужда да правиш опит да ги спреш, те сами си те сгазват, любезно предлагайки ти превоз.

И така, натоварвам се на маршрутка, в която музиката (европейски и афро-поп) гърми с такива децибели, че се притеснявам, че скоро тъпанчетата ми ще станат на парцали. Маршрутката е наполовина пълна, всички вътре са чернокожи. Цената е 7 ранда, съвсем малко повече от фирмените рейсове, които струват 6,60. Викачът ми посочва предната врата, за да седна до шофьора, а това ще рече и до дънещите тонколони. А шофьорът – той кара с невъзможна за този завойчест път скорост, бибипка на всички пешеходци, без значение от посоката, в която вървят, и на два пъти връхлита върху тротоара, за да вземе нови пътници, или поне това, което е останало от тях.

Стигам до Кейптаун толкова бързо, че сериозно обмислям къде да прекарам следващите два часа, колкото на момчетата ще им трябва, за да дойдат до Уотърфронт пеш. Тук в пристанищната зона има два-три музея и аз си избирам да хлътна в Музея на диамантите; вероятно той няма да заинтересува никой друг от компанията и пак ще трябва да си го обходя сама.

За да се стигне до този музей, трябва да се мине по мост, свързващ два от кейовете на пристанището, но точно когато понечих да стъпя на моста по мегафона се чу съобщение, че той за малко ще се отмести, за да мине корабче. Не че нещо особено, ама точно такава гледка не бях виждала досега. А цялата дандания беше заради едно миниатюрно корабче с шестима души на борда.

Точно от другата страна на брега се намира часовниковата кула, важна забележителност на Уотърфронт. Бронзовият слон до нея повече ми хареса сякаш.

Има и стълб с указания за разстоянията до различни градове по света. Най-близо до София е Цюрих, 9086 км. Южният полюс ни е направо под носа – само някакви си 6131 км.

В Музея на диамантите, по обясними причини, не ме оставиха да снимам. Даже си направиха ксерокопие от ксерокопието на паспорта, което разнасям със себе си. Музеят на диамантите е частен (на компанията Shimansky) и безплатен – първият безплатен музей, в който влизам в Кейптаун. Но това е някакси обяснимо на фона на цените на продукцията, която се предлага на изхода: би било цигания да ти взимат обичайните 30 ранда при положение, че най-евтиният диамант струва няколко десетки хиляди. Тук са над тези неща. С персоналния си гид из музея – руса синеока красавица с блестящи дрешки и грим – бързо уточняваме, че аз съм от оня тип посетители, които само зяпат и нямат намерение да купуват от шоурума с бижута в края на посещението. Красавицата не престава да е също толкова мила и всеотдайна, колкото и преди да направя уточнението.

Първата част на изложбата е за диамантите като кристален строеж и физически свойства, история на диамантеното дело по света и в Южна Африка, малко биографични справки за най-важните личности в тази индустрия, които реално са и сред най-важните в историята на страната. Предлага ми да си сложа една от оригиналните каски и галоши, с които са се разхождали първите копачи на диаманти, и да ми направи снимка за спомен с инструментите – кирка и сито. Любезно отклонявам поканата. Във видеопрожекция са разказани „The 4 C’s“ – четирите критерия при определяне цената на всеки диамант. Без претенции да съм запомнила всичко и да познавам добре лексиката на български, ще пробвам да ги изброя.

На първо място: Cut – това е начинът, по който диамантът е изрязан – като форма и брой фасети; класиката повелява общо 57 фасети и симетрична форма, но много диаманти, поради спецификата на формата на „суровия“ камък се налага да се изрежат в по-разчупена (на английски терминът е „fancy“) форма: като круша (сълза), сърце, овал, правоъгълник, възглавничка, ромб. Пропорциите и формата, в която ще се изреже диамантът, са от ключово значение за това как се пречупва светлината в стените на кристала, т.е. за това колко бляскав ще е той.

Вторият критерий е Colour – цветът на кристала – от напълно прозрачен до наситен цвят – жълт, розов, син или черен с всички възможни нюанси по средата. На въпросите ми за това кои химични елементи правят съответните различия в цвета, водачката ми можа да ми каже само за жълтите диаманти: при тях допълнителният елемент е азот (в концентрация, както допълнително се осведомих от Уикипедия, няколко атома азот на един милион атома въглерод). Жълтите диаманти в различните им нюанси се срещат в много мини по света, но най-наситено жълтите са типични за мините в Южна Африка. Сините диаманти пък се дължат на наличието на следи от борон в кристалната решетка. Предполага се, че сини са и диамантите с наличие на никел или високи количества водород в структурата си. Кафяви стават при нарушения на кристалната решетка, и така нататък.

Третият критерий при ценообразуването на диамантите е Clarity – чистота на кристала, която се наблюдава при десеткратно увеличение под микроскоп. Уверенията на моята екскурзоводка са, че напълно чист диамант няма, затова от значение е петънцата от интрузии (нарече ги „родилни петънца“) да не са по повърхността на най-високо и видимо разположените фасети на диаманта.

И, разбира се, най-известният критерий: Carat – карат, т.е. теглото на кристала. Един карат е равен на 0,2 грама.

В края на чисто образователната част от експозицията бях попитана искам ли да видя и работилниците на ювелирите в Shimansky и шоурума с бижута. Съгласих се, понеже така или иначе имаше още време за убиване. Стана ясно, че всичко по изработката на диаманта – полиране, изрязване, инкрустация – се прави на ръка. В началото камъкът се заснема с 3D камера и се анализира компютърно за оптималните разрези, форми и брой на диамантите, които могат да се получат от един „суров“ кристал. Компютърът предлага съвет, но в крайна сметка решенията се взимат и изпълняват от ювелирите. Тяхната експертна преценка е от значение и при определяне на чистотата, и на точния нюанс на цвета на камъка. Забавлявах се, взирайки се в една брошура със скала с 24 деления на нюансите от прозрачно до бледожълто: така и не виждах разлика между която и да е произволно избрана група от три-четири последователни нюанса, въпреки че определено имаше разлики между първите, средните и последните в скалата.

Накрая екскурзоводката ми се пошегува, че след като вече знам всичко за диамантите, остава да реша и втората половина от задачата: да си намеря мъж, който да ми купи някое от бижутата в шоурума им. Милата. Не ѝ казах, че в редките случаи, когато изобщо слагам някакво украшение, си предпочитам котешкото бижу с форма на оглозгана рибка за лев и петдесет от „Джъмбо“ и платненото черно ширитче за два лева от сергийката на „Жолио Кюри“. В момента, докато пиша това, даже се опитвам да го намеря из багажа си, за да го снимам и покажа, но явно съм го забутала някъде.

И не че нещо, ама… отивам да го потърся.