Пак малкият дявол

Особеното чувство впоследствие да разбереш, че са те ограбили без да усетиш. Пребъркването на торбата със спомени: къде и кога би могло да се е случило?, кога за последно видя портмонето си?, колко пари видя там, докато търсеше левче за метрото?, какво друго имаше вътре освен дебитната карта и петте билета за градски транспорт?… нещо друго липсва ли: документите, ключовете… не, те са тук… и телефонът е в джоба ми.

Особеното чувство, че пак съм се отървала с „малкия дявол“: липсва ми само портмонето, а и в него май имаше не повече от дванайсет лева. И карта. Е, наистина не е приятно да нямаш пари по карта, когато те чакат шест дни на път. Но пък точно когато те чакат шест дни на път, е толкова хубаво шофьорската книжка и ключовете ти да са с теб. Недокоснати.

И колко хубаво е и дето тази неприятна случка ми се случва в България. След месец заминавам за Южна Африка: същото може да ми се случи и там. И там в същата ситуация определено ще се почувствам много по-зле, много по-безпомощна и уязвима. А сега дори получавам шанс да си извадя правилните изводи за това как да съхранявам най-важните си вещи, докато съм на толкова далечно и непознато място.

А още малко след като се успокоявам и си размишлявам над случката, започвам да си мечтая как моите дванайсет лева могат да бъдат полезни някому много повече отколкото на мен. Мечтая си с моите дванайсет лева някой баща този месец да върне борчовете на семейството си. Или някоя майка тази вечер да успее да нахрани децата си.

Утешавам се с тази мисъл. Стига само да не им казва как точно ги е спечелила…

Едно мнение по „Пак малкият дявол

Вашият отговор на Петър Петров Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *