Когато преди няколко седмици във Фейсбук споделих линка към оригинала на този текст, само един човек го хареса и още тогава си помислих: „А възможно ли е само един човек да съм провокирала въобще да го прочете?!“

Реших, че ако го преведа на български^[1], повече хора може би ще обърнат вниманието, което този текст заслужава. Или просто ще достигне до тях. По различен начин, той е предназначен и за чуващи, и за нечуващи хора: на нечуващите – да даде вяра във възможностите им, а у чуващите да изгради една допълнителна чувствителност за нещо, което приемат за даденост. В известен смисъл текстът (и слабото му разпространение в оригинал) допринесе въобще към идеята ми за Блогаритъма. Затова и го пускам сега, още в първите му дни.

---

Да виждаш със скоростта на звука

Рейчъл Колб, сп. Stanford Magazine

СЕДЯ си в офиса по време на летния стаж. Погълната от екрана на компютъра, не забелязвам кога шефът ми е влязъл в стаята, а още по-малко кога е започнал да говори. Едва когато внезапно потупва рамото ми с ръка, подскачам на стола си. Той се взира в мен с очакване.

„Съжалявам, не Ви чух да влизате,“ казвам аз.

„Оо, ясно.“ Изражението му се променя в изненада, а след това – в предпазливост. Понечва да каже нещо, което изглежда като „Бихте ли гроола блаблаб хум мвар хрит туиззолт, моля?“ Нямам и най-малка представа какво ми казва. Нямам извинение, понеже съм го гледала право в лицето. Въпреки концентрацията ми обаче, нещо се е объркало. Той е говорил твърде бързо, а очите ми са загубили фокуса.

„Ъм, бихте ли го повторил, ако обичате,“ моля го аз.

Повдига вежди, но кимва и повтаря казаното. Напрягам се, опитвам се да се съсредоточа, но отново до очите ми достига само нещо хаотично и деформирано.

„Няма проблем,“ отговаря, „ще ти напиша имейл.“

Добре де, поне тази част разбрах, помислям си аз, докато той излиза от стаята.

Четенето по устни, на което разчитам за повечето си социални взаимоотношения, е изначално оскъден начин за общуване. По същество, това е умението да се опитваш да прихванеш с едно сетиво информация, която е предназначена за друго. Когато гледам по устните на хората, се опитвам да разбера нещо за звука, който издават, макар че очите не са пригодени за чуване.

За мен изречените думи се явяват сляпа зона, празнота във възприятията ми. Ако се взирам по определен начин обаче, мога да уловя на фокус достатъчно, за да предположа смисъла им. Мозъкът, с цялата си ловкост, попълва липсващата информация със запаса си от знания.

Искате пример?

беше –– пре ––––- и бяла.
къщата ––- миш ––– зас–-

Разпознавате ли началото на „Нощта преди Коледа“^[2]? Вероятно, защото в американската култура стихотворението е достатъчно известно, за да може човек да попълни празнотите по спомен. Попълването на празнотите е в основата на четенето по устни, но способността за дешифриране често зависи от фактори, над които нямам власт.

ПЪРВАТА МИ СЕДМИЦА като първокурсничка в Станфорд, а се чувствам изгубена. Вместо безпрепятствено да плавам в рутинните взаимоотношения с познати хора, аз съм се хвърлила в море, в което няма почти нищо предсказуемо. Стоя на маса с непознати. Един от тях, съобразявам, е момчето от съседната стая. „Как се казваш?“, питам го.

Той отговаря, а аз се смръщвам.

„Би ли повторил?“

Той повтаря, но аз продължавам да не разбирам. Името му започва с „б“ и завършва на „и“, но не е име, което съм срещала досега. Боби, Бари, Бъди – никое от тези имена не отговаря на онова, което чета по устните му.

Съседът ми, усещайки усилието ми, промърморва: „Викай ми просто Бен.“

По-късно същия ден узнавам, че името му е Бенами.

ЧЕЛА СЪМ, че дори и най-вещите в четенето по устни англоговорящи могат да разберат средно 30% от изреченото. Смятам, че това число е реално. Има хора, на които мога да им разбера почти всяка дума – хора, които познавам добре или които се стараят да говорят с разумно темпо, или просто чиито лица са по-лесно разбираеми за очите ми (поради липса на по-точен израз). Но има и хора, които изобщо не мога да разбера. Така че средно 30 процента е едно приемливо съотношение.

Но 30 процента е също толкова и неприемливо. Как може да проведеш смислен разговор само на 30 процента? Това е като да функционираш с 30 процента от нормалния кислород, или да поемаш 30 процента от дневната порция калории – възможно е да преживяваш, но трудно можеш да се почувстваш добре и е напълно невъзможно да достигнеш съвършенство. Често се придържам към ограничени теми за дискусия, защото така извличам от разговора максимума от думи, които разбирам. Ограничените теми придават сигурност на общуването. „Как си?“ „Как е училището?“ „Добре ли си прекара вечерта?“ Понеже мога да очаквам другият човек да отговори „Добре съм, а ти как си?“ или „Добре“, рискът от сривове в общуването намалява.

Моите събеседници биха могли да обсъждат всяка възможна тема от вселената: корпускулярната природа на материята, детето, което не престава да се напикава в леглото, вилата в Ница, която миналото лято са посетили. И понеже за човешкия ум е присъщо да бъде непостоянен, лесно разсейващ се, вечно спонтанен, накрая точно това се и случва. Как мога аз да предвидя непредвидимото? Безкрайността на вселената и на човешкия ум ме поразяват с необхватната си красота, но също така и много ме плашат.

Не обичам повърхностните забележки и предсказуеми отговори, но плацикането в плитчините е по-добро от потъването. Докато усещам почва под краката си, запазвам впечатлението, че съм способна да участвам в разговора – впечатление за пред другите хора, но по-важното – за пред себе си.

„ЗНАЕШ ЛИ, от теб може да стане шпионин,“ ми казва по време на късната обилна закуска Дейвид, който живее в моето общежитие.

„Защо така твърдиш?“, го питам аз.

„Защото,“ навежда се той възбудено, „можеш да гледаш през бинокъла и да четеш по устните и да разбираш всичко, което хората си казват!“

„Оо!“ усмихвам се аз и скръствам ръце.

„Можеш ли да разбереш какво си говорят ей онези хора там?“ Дейвид посочва към двойка на съседна маса. „Може би,“ казвам аз без да направя опит. Не се решавам да му обяснявам, че те се намират твърде далеч.

ПОНЯТИЕТО „ЧЕТЕНЕ ПО УСТНИ“ навежда на мисълта, че това е умение, което в някакъв смисъл, е съвсем като четенето, при което думите върху страницата са написани ясно и четливо. „Можеш ли да четеш по устни?“ ме питат непознати, когато ме срещнат. (Да оставим настрана, че и въпросът е по своему нелогичен: ако не можех да чета по устни, как за бога бих могла да отговоря?) Докато ми задават този въпрос, зад него виждам да прозират други, неизречени въпроси, които се въртят из главата им – Ами ако не може? Какво да правя тогава? Да правя мимики?

Когато отговарям, че, да, мога да чета по устни, те се успокояват. И започват за бърборят, все едно с това всички условия са налице. И понеже аз мога да „чета“ по техните устни, следователно трябва да съм в състояние да „прочета“ всичко, което те казват. Все пак би било абсурдно да протестирам, че понякога мога да чета думите от книга, а понякога – не. Или можеш да четеш, или не можеш. (По същия начин или имаш перфектен слух – ще рече да чуваш и разбираш всичко – или не можеш изобщо да чуваш. Забравете за слуховите апарати, микрофоните и останалите подпомагащи слуха технологии.)

„Как се научи да четеш по устни?“ е друг често задаван въпрос. Нямам задоволителен отговор. Истината е, че не мога да го обясня. Не повече отколкото мога да обясня как съм се научила да ходя, или отколкото друг да може да обясни как се е научил да чува и разбира езика. „С практика,“ отговарям обикновено. Откакто в първи клас постъпих в обикновено общинско училище, няма други глухи хора, които да заемат централно място в живота ми. Моят свят предимно е светът на чуващите и се научих да се справям с тази действителност на много ранна възраст. Нямаше причина да използвам жестомимичния език с никого другиго извън най-близкия ми приятелски и семеен кръг, никаква причина да очаквам който и да е да общува с мен по моя начин. Обградена през цялото време от чуващи хора, моят единствен избор беше да се адаптирам и така четенето по устни е умението, което съм практикувала в най-голяма степен.

Но този отговор е твърде елементарен. Успехът ми в общуването се корени в най-ранната ми възраст, докато карах предучилищна подготовка в заведение за глухи. Това може би е бил единственият момент от живота ми, когато всеки ден съм имала достъп до пълноценно общуване. Всички – ученици, учители, специалисти по речева терапия, родители, братя и сестри – всички ползваха жестомимичния език. От две- до петгодишна възраст живеех, дишах и разговарях с хора досущ като мен, или поне дотолкова същите, доколкото разбира едно малко дете. Нямах причина да се съмнявам в способностите си, затова и израснах с чувство за свободно и уверено владеене на езика. Научих нюансите му, емоционалните изражения на лицето. Научих, че езикът не е недостъпен, както понякога по-късно ми се е струвало.

Самоувереността разпалва желанието за упражнение и предпазва от деградацията, съпътстваща срива в общуването. Способността си да чета по устни обаче дължа не само на моите собствени усилия, но и на приноса на хората около мен. Ненавършила една година, родителите ми са ме записали на речева терапия, която продължи 18 години. Там се сблъсках с визуалните и физически елементи на звука, който толкова много липсваше в моя свят. Звукът, който за мен беше мистерия. Не можех да го доловя – дори и със слухов апарат, но можех да го видя. Под ръководството на поредица речеви терапевти, с подкрепата на семейството ми, започнах да изучавам вторичните му резултати.

Учейки ме как да изразявам звуците с формата на устата си, те ме учеха и как да се съсредоточавам възможно най-интензивно върху лицата им. Като някакъв стажант-детектив, аз се учех да разпознавам преградните съгласни, фината визуална разлика между „д“ и „дж“. (От една страна, напълно невъзможно е да различиш „п“ и „б“ само с четене по устни, понеже единствената разлика е, че едната е звучна, а другата – беззвучна.) Научих се как да различавам и най-фините промени в лицевите мускули. След много години на тренировки и усъвършенстване се научих да си придавам вид на човек, който чува. Само дето не чувах, а виждах.

ПЪРВАТА седмица в първи клас. Учителката ни инструктира да се подредим покрай врата, за да ни заведе на обяд – досущ като патета. Не знаех, че ни е помолила да се подредим по азбучен ред. Моят преводач, който обикновено беше наоколо, в този момент изглежда беше изчезнал. Успокоена, че правя като другите деца, застанах в редичката и зачаках. Едва тогава осъзнах, че другарчетата ми си говорят и се пренареждат по някакъв друг начин. Когато момичето срещу мен изрече нещо, се намръщих.

„Ъъ, какво?“ попитах неразбиращо.

Тя повтаря, отново без резултат.

„Какво?“ повтарям ядосана от това как думите изпърхват по устните ѝ и отлитат.

Тя потретва. Този път аз разбирам, че изреченото е въпрос. Е, помислям си, на повечето въпроси лесно можеш да отговориш с „да“ или „не“.

Мисля бързо и изстрелвам „да“. Положителният отговор определено ще ощастливи момичето.

Вместо това обаче тя се намръщва и аз разбирам, че съм избрала грешния отговор. В паниката си казвам „не“, а накрая „ъм, не зная“.

Тя се изсмива, все едно съм казала нещо смешно и прошептява нещо на приятелката си. След това отново отправя въпроса си и в един миг всичко се изяснява. „Каква е фамилията ти?“

Докато ѝ отговарям, през сърцето ми преминава ледена тръпка. Без да знам, съм се оказала твърде тъпа да кажа собственото си име.

ПОНЯКОГА ЧУВСТВАМ ВИНА, задето изобщо чета по устни. Боя се, че изменям на себе си, като приемам условностите на чуващия свят. Страхувам се, че губя равновесие – че бягам от комуникационните тактики, които работят за мен, колкото да се впусна безразсъдно в среда, която не се вълнува от моите нужди. Дали когато се опитвам да се държа като чуващ човек, не жертвам целостта си в името на една игра, в която ми липсват средствата за победа; игра, от която в края на краищата изглеждам бавна или глупава?

Глухите хора – и по-точно глухите, които живеят изцяло в обществото на глухи и носят глухотата си като корона, често настояват да общуват както на тях им харесва и оставят чуващия свят „да се оправя“. Те вярват в красотата и, смея да твърдя, превъзходството на жестомимичния език. Вярват, че изреченото слово, в сравнение с визуалните нюанси на жестомимиката, може спокойно да мине за гърленото грухтене на пещерни хора.

Когато чета по устни, оставям зад гърба си яснотата на жестомимичния език. Опитвам се да общувам с чуващите хора по техния начин, без очакването, че те ще ми върнат жеста. Стремя се към стандарти, които може би изглеждат нелепи: без външна помощ да се опитвам да прекося бездната на увреждането си. Дали пък моят инат не ми носи повече вреди, отколкото ползи?

Боря се с това. В някои дни се чудя какво би било, ако просто откажа да говоря. Някоя сутрин може да стана от леглото, решена да поема контрола над общуването, да става вече по моя начин и да карам всички наоколо да пишат или да ползват жестомимичния език, както правят другите глухи. В някои дни се възмущавам от себе си. Чудя се дали това е проява на слабост, дали е от срам, или съм твърде сприхава, за да може да ми се угоди.

НА 12 ГОДИНИ СЪМ и съм на летен лагер за глухи. Цялата група сме отишли на рафтинг и сме спрели, за да си вземем сладолед. Приятелите ми са се подредили пред касата и обсъждат с жестове кой какъв вкус сладолед иска. Усмихвам се и се присъединявам, намирам разговора за съвсем естествен. Ала когато продавачката се обръща към нас, другите деца замръзват като мишлета, над които е преминала сянката на ястреб.

С неприятна изненада осъзнавам, че те няма как да разберат какво им казва тази чуваща жена. Повечето не говорят, ходят на училище за глухи, никога не са имали причина да се научат да четат по устни. Препятствието пред тях е същото като пред мен, само че напълно – а не само частично – непреодолимо.

„Какво казахте?“ питам продавачката, гледайки я в очите. Гласът ми отдавна не е влизал в употреба и звучи дрезгаво, но аз все още съм уверена в чистотата му. Другите деца се ококорват срещу мен, ръцете им безпомощно отпуснати.

„Попитах, искате ли да пробвате безплатно?“ казва тя. Разбирам я и предавам жестомимически посланието ѝ до останалите. Те кимат и посочват кои видове сладолед биха искали да опитат. С думи аз повтарям за продавачката.

След като сме направили поръчката, когато аз най-сетне сядам със собствения си сладолед в ръка, изпитвам особена замаяност. Това – да мога да произнасям смислена реч с гласа си, вместо да се налага някой друг да ми я превежда – е нещо ново за мен. Толкова често съм се чувствала безпомощна, че никога не съм осъзнавала силата, която притежавам.

Какво щях да правя, чудя се, ако не можех да чета по устни? Как изобщо щях да мога да го понеса?

С НЯКОИ ХОРА четенето по устни ми е повече от невъзможно. Хора с тънки устни, хора, които мънкат; хора, които говорят гърлено, хора с неизразителни като мъртви риби лица, хора, които говорят твърде бързо, хора, които често се смеят, уморени хора, които завалят, деца с високи бебешорски гласове, мъже с мустаци и бради, хора с какъвто и да е акцент.

Акцентът има визуален израз върху устните на хората. Да наблюдавам човек, който има някакъв акцент, е като да отпия глътка бистра вода, колкото да открия, че тя е примесена с нещо друго. Сепвам се и вниманието ми се изостря. Докато изследвам необичайния вкус, мозъкът ми се блъска да уцели с точност какво е това и как да му реагирам. Взирам се в кривящите се по непонятен начин устни, опитвайки се да си проправя пътя до някакъв разбираем за мен смисъл. Думите, изречени на акцент, ме оттласкват от гравитацията на натрупания ми опит; като покрити със слизеста тиня риби те се мятат и изплъзват от ръцете ми. Гледайки калните следи по пръстите си, единственият ми избор остава да свия рамене и да хвърля въдицата си отново.

Други хора, по чиито устни поначало не е трудно да се чете, правят нещата трудни. В представата си, че четенето по устни е нещо мистериозно и сложно, те сами го правят такова. Прекаляват с артикулацията, което изкълчва устните им като в криво огледало. Устните са естествено красиви, особено когато думите се изливат от тях без умисъл; устните не бива никога да се изкривяват по този начин. Има и други сигнали: нервни жестове, преувеличени мимики, импровизиран жестомимичен език, усмивки и кимания с честотата на тикове.

Разбирам, че такива хора се ужасяват, че ще останат неразбрани. Онова, което те не разбират, е, че когато те се чувстват некомфортно, некомфортно се чувствам и аз. Свикнала съм да моля да ми се повтаря, когато съм пропуснала нещо, но ако ги помоля да повторят, тези хора само ще се смразят. В съзнанието им ще се заформи мисълта, че не са положили достатъчно усилия. Ще приемат това като провал, вместо като нещастно стечение на обстоятелствата.

Срещите с хора, които се изнервят от четенето по устни, формират у мен странен комплекс. Иска ми се само на тях да им е комфортно, да не чувстват тревога или вина. Искам да ме възприемат като по-умела, по-нормална и по-достъпна, отколкото са ме помислили в първия момент. Не искам да ме виждат как се боря. Ако доловя нервност у събеседника си, давам всичко от себе си да я туширам, да изразявам външно нормалност, а не хаоса, който чувствам вътре в мен.

Но въпреки фрустрацията и недоразуменията, с които върви, за мен четенето по устни е от жизненоважно значение. Веднъж чух, че известният възпитател на глухи Мадан Васища е казал, че по-скоро би предпочел да проведе непълноценен разговор лице в лице с чуващ човек, отколкото – разговор през преводач, от който е разбрал всичко. Разбирам идеята му: макар и суров, непосредственият контакт надминава дори и пълната увереност, която преводът дава.

Когато се осъществи връзка, когато в лицето на някой човек мога да разчета потока на мисълта му, в мен бликва жизнерадост. Общуването между нас по-малко прилича на безразсъдно гадаене на мой собствен риск и много повече прилича на използване на сръчна стратегия и умение. Взаимодействам си с чуващи хора все едно и аз съм една от тях. Те не забелязват, забравили са, че аз съм глуха! Макар и несъзнателен, това е най-големият от всички комплименти.

ДАНИЪЛ Е ОТ Сингапур. Говори английски, но от акцента му сричките маршируват в главозамайващ строй. За очите ми дикцията му е озадачаваща.

Повечето хора, като разберат, че ми е толкова трудно да ги схвана, спират да се опитват. Те, както и аз, усещат витаещия във въздуха провал и не могат да понесат тежестта му. Но не и Даниъл. Един ден той влиза в стаята ми в общежитието, казва здрасти и свежда поглед в джиесема си, пишейки нещо. Мислейки, че той е объркал стаята, аз впервам поглед през прозореца и зачаквам. Но след малко той се приближава и ми показва дисплея.

„Как си днес?“ пише там.

Ухилвам се. Искам да скоча и да го прегърна. „Добре съм,“ заявявам, „а ти как си?“

Той изписва: „Много съм добре. Съжалявам за акцента си. Знам, че те затруднява.“

„Всичко е наред,“ казвам му. „Наистина ми се ще да можех да те разбирам.“

Даниъл свива рамене и се засмива. „Как са часовете? Нещо ново наскоро да си писала?“

На всеки, който в този момент минава в коридора и чува само моя глас, това би се сторил чудат, едностранен разговор. За мен обаче е кристална яснота.

ВСЕКИ СИ ИМА своята ахилесова пета, нещо, което излага на показ неговите слабости. Моята ахилесова пета е тъмнината. Когато е тъмно, не мога повече да си придавам онзи вид на нормалност. Никой събеседник, никакво разбиране не могат да достигнат до мен. Няма начин, по който да проникна в ничие друго съзнание, освен моето собствено, или да доловя каквито е да думи, които други хора може би обменят.

Може би звучи безрадостно, но всъщност не е. С пълния мрак идва и примирението, един вид спокойствие. Когато е съвсем тъмно, отговорността за общуването престава да лежи върху мен. Четене по устни, писане, виждане: нищо повече от това не мога да направя. Свободна съм да се оттегля в утехата на собствените си мисли – където в крайна сметка се чувствам най-уютно.

Приглушената светлина, слабата визуална естетика – това е изтезание. Докато има дори и най-слаб лъч светлина, има и шанс. Правя опити дори когато от светлината няма никаква полза и категорично не мога да видя човека, който говори. Усилията ми в общия случай завършват с фрустрация.

При четенето по устни всеки ден настъпва момент, в който аз буквално не мога повече да издържа. Твърде изтощена съм от играта на отгатване, която никога не мога напълно да спечеля. Мускулите на очите ми ме болят от напрежение. (Слухът много се различава от зрението по това, че не изисква напрягане на мускули. Мисля за ушите като за пасивен орган, докато очите постоянно се движат, за да фокусират и виждат.) Роговиците ми често изсъхват, погледът ми се замъглява. Думите върху хорските устни се разтварят, отмивайки лицата им като кондензирана по стъклото вода. И аз отново съм в сляпата си зона.

АУДИОЛОЖКАТА седи в кабинката, където виждам лицето ѝ от моето място в звукоизолираната стая за изследвания. Време е за тестовете, на които се подлагам на всеки няколко години – за наблюдение на състоянието на слуха ми, а понякога и за официалните документи за увреждането ми. Точно сме приключили с теста за разпознаване на тонове и сега тя ще ме помоли да повтарям след нея изреченията, които чете. Естествено, безсмислено е да казвам, че няма да успея да се справя.

Тя закрива устата си с парче хартия и аз чувам гласа ѝ като размесен шум, от който отделните звуци са едва различими. Седя безпомощна, но от време на време правя по някой опит. Най-сетне хващам една или две думи. След около 40 изречения борбата вече е да не рухна. Това за всекиго другиго е толкова просто упражнение, а за мен…

Виждам да сваля листа хартия пред лицето си. Очите ми се залепят за нейните ясни,  отчетливи устни. „Пликчето с бонбони стоеше на лавицата“, казва тя.

„Пликчето с бонбони стоеше на лавицата“, казвам аз, усмихвайки се начаса.

„Заекът се втурна в дупката,“ казва тя.

„Заекът се втурна в дупката.“

Продължаваме, а след това тя помръдва вежди и изключва микрофона си. Нов трик! „Мишката открадна сиренцето,“ казва тя беззвучно. На това място всеки чуващ човек ще се залута в неизвестното, но аз мога да виждам и това ми е достатъчно.

„Мишката открадна сиренцето“, казвам и ми се прищява да се изсмея.

Още няколко изречения, с които се справям почти перфектно, и тя оставя молива си. Гледаме се една друга. „Ти си невероятна, знаеше ли?“ ми казва, а аз свеждам очи и ги оставям да отпочинат. И се усмихвам, и се усмихвам.

---

Бележки:

^[1] Текстът е мой авторски (неофициален) превод на статията на Рейчъл Колб:
Rachel Kolb, „Seeing at the Speed of Sound“, Stanford Magazine, March/April 2013.
Преводът е направен с разрешение от авторката, получено по електронна поща на 26 май 2013 г. Авторката Рейчъл Колб и списание Stanford Magazine изискват текстът да не се препубликува без тяхно разрешение и от българския превод да не се правят производни преводи на други езици.

^[2] Стихотворението „A Visit from St. Nicholas“, по-известно като „The Night Before Christmas“, е публикувано анонимно през 1823 г. и по-късно приписвано на Клемънт Кларк Мур. На български е издадено като „Нощта преди Коледа“ в панорамната книжка „Нощта преди Коледа“ на издателство „Фют“, 2008 г. Преведеното двустишие в книгата гласи:
Беше нощта преди Коледа – тиха и бяла.
Къщата спеше… И мишката беше заспала.