Не му върви на тоя блог…

… и това си е. Около десет години докато се реша да го отпочна, а от вчера, когато го инсталирах, до днес цял ден обмислям как ще напиша първия пост.

За мен като човек, който вече седем години в Уикипедия се упражнява да пише енциклопедично, сухо, фактологически издържано, неутрално, с благонадеждни източници, без лични оценки и без оригинални теории, впускането в авантюрата „блог“ е някак непривично занимание.

Отделно, че и още когато за първи път четох за уеблоговете (като за България доста рано: около 2002 година), реших, че това не е точно работа за мен. Когато бях малка, всъщност до осемнайсетата си годишнина, баща ми ме караше да си водя дневник. Искаше да възпита у мен този редовен навик, тъй като самият той много късно го бил започнал и съответно много съжалявал за пропуснатите години. За целта всяка вечер трябваше да показвам, че съм написала в дневника нещичко за съответния ден. При това съм сигурна, че никога не се е опитвал да прочете какво точно – просто е искал да бъде сигурен, че има написано. В резултат на това обаче дневниците ми се пълнеха с глупости като „Днес се къпах“ или „Ходих на урок по пиано“, от които бъдещите ми биографи ще има да се смеят на глас.

А на мен тогава въобще не ми беше смешно. Във време, когато приятелките ми си са водели тайно, поне от родителите си, по едно „Мило мое Дневниче…“ и са разкривали само пред него своите най-съкровени чувства, не чак толкова милото и съвсем не мое дневниче се водеше пред районната родителска инспекция с най-леката мярка за неотклонение – подписка. В деня, в който станах на осемнайсет и баща ми заяви, че повече нямало да ми се меси за нищо повече в този живот, затворих тържествено дневника и обявих, че никога повече няма да го отворя… и поне до днес удъ̀ржах тази малка победа.

И така, дългогодишният експеримент по очовечаването ми с трайни полезни навици не подейства, когато му беше времето. Вероятно опитът сега няма да успее да навакса всичко пропуснато. Тепърва трябва да си припомня как се пишеше по начин, приятен за четене. А после да го превърна и в начин, приятен и за писане.

За моментите, когато по една или друга причина няма да пиша, обаче, вече съм измислила решението – да споделям или превеждам на български текстове на хора, които са казали по-рано и по-добре от мен неща, които бих искала да кажа и аз. Но все пак наясно съм, че това не е номер, с който мога непрекъснато да минавам. :)

2 мнения по „Не му върви на тоя блог…

  1. vassia Автор

    Хехе, благодаря (приемам като комплимент ;) ) Ще видим как ще е нататък. Още няма никакъв план :)

Вашият отговор на vassia Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *